Проф. Ами Барав е едно от онези емблематични имена в практиката и теорията на правото на Европейския съюз, чийто дългогодишен опит и научен принос са свидетели и съзидатели на прохождането и укрепването на правопорядъка на Европейския съюз, неговата жива история. Професор в Сорбоната (Université Paris 1-Panthéon Sorbonne) и преподавател по право на ЕС в редица европейски университети и университети в САЩ, проф. Барав съсредоточава научните си изследвания най-вече в областта на процесуалното право на Европейския съюз. Неговите монографии „Contentieux Communautaire“, в съавторство с G. Vandersanden (1977), „Dictionnaire Juridique des Communautés européennes“, в съоавторство с Ch. Philippe (1993) и „Recueil d'études sur le renvoi préjudiciel dans le droit de l'Union européenne“ (2011), както и десетките статии, публикувани в някои от водещите европейски юридически списания, се превръщат в едни от основополагащите трудове по темата за средствата за съдебна защита в правото на Европейския съюз. Богатият практически опит на проф. Барав в качеството му на реферандер в Съда на ЕС, barrister и адвокат в Парижката адвокатска колегия, представител на Европейската комисия пред съдилищата на ЕС и понастоящем съветник на ФИФА по въпросите, свързани с правото на ЕС, обясняват подчертаната практическа насоченост и критичен анализ на правото на ЕС и по-конкретно на юриспруденцията на Съда на ЕС, които отличават неговите научни изследвания.

 

Публичната лекция на проф. Барав, организирана по покана на Българската асоциация за европейско право и Института за държавата и правото при БАН на 14 май 2015 г. в голямата зала на БАН, се превърна в истинско събитие за българските юристи, проявяващи интерес в областта на правото на ЕС и беше уважена от голям брой научни работници, съдии, адвокати и студенти. Макар и темата за прилагането на правото на ЕС от националния съдия да е добре позната, лекцията на проф. Барав се отличи, от една страна, със своята структурираност, което позволи да бъдат очертани основните задължения на националните съдилища при прилагане на правото на ЕС, и, от друга страна, със своя нетрадиционен прочит и подчертано критичен анализ на някои от знаковите исторически решения на Съда на ЕС. Особен интерес предизвика именно този втори аспект на лекцията, доколкото той провокира идеи за размисъл и култивира критично мислене по повод на отдавна утвърдени тези. Така например, предлагайки един алтернативен прочит на решенията на Съда в Simmenthal и Filipiak, проф. Барав аргументира тезата, че като налага на националните съдилища задължението да прилагат незабавно правото на ЕС, без да е необходимо да изчакват отмяната на национален акт, който му противоречи, дори и това да е конституционно изискване, Съдът на ЕС всъщност „подкопава йерархията в националните съдебни системи“. В действителност, въпреки че повечето изследователи свързват решението в Simmenthal най-вече с принципите на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право и на пряката приложимост на правото на ЕС, според проф. Барав, това емблематично решение всъщност най-вече се отнася до задължението на националните съдилища да прилагат правото на ЕС „незабавно“. Това задължение, което Съдът на ЕС извлича от спецификите и самата природа на правото на ЕС, на практика води до „заобикаляне“ на националните конституционни съдилища, които, както е случаят в Simmenthal, са единствено оправомощени да обявяват за неприложим (противоконституционен) национален законодателен акт или, както е случаят във Filipiak, да ограничат действието му във времето. В потвърждение на тази теза проф. Барав цитира и скорошното решение на Съда на ЕС в делото Елчинов, образувано по преюдициално запитване на Административен съд-София град, в който Съдът на ЕС оправомощава националните съдилища да не се съобразяват със задължителните указания на върховните съдилища, които са им дадени при отмяна на съдебното решение и при връщане на делото за ново разглеждане, ако последните противоречат на правото на ЕС.

 

Що се отнася до принципа на ефективна съдебна защита, проф. Барав защити тезата, че процесуалната автономия на държавите членки не е абсолютна и в някои случаи може да бъде значително ограничена от правото на ЕС. Така напр., предлагайки един нетрадиционен прочит на станалото нарицателно решение на Съда в делото Johnston, проф. Барав направи извода, че всъщност основното заключение, което следва да бъде изведено от това решение е, че под прикритието на изискването за ефективна съдебна защита, Съдът на ЕС на практика постановява, че всяко право, което произтича от правото на ЕС, трябва във всички случаи да може да бъде предявено пред съд. Това изискване се отнася и до задължението на националните съдилища да осигурят привременна защита, докато въпросът за съответствието на националното право с правото на ЕС не бъде изяснен, което е особено важно в контекста на преюдициалното запитване. Така, като предложи и обоснова поредния оригинален прочит на едно от най-коментираните решения на Съда на ЕС, а именно решението му в делото Factortame, проф. Барав подчерта, че всъщност в това решение Съдът на ЕС налага създаването на нови средства за съдебна защита, несъществуващи в националния процесуален правопорядък.

 

В заключение, анализирайки отношенията между националните съдилища и Съда на ЕС, които са „понякога изпълнени с ентусиазъм, понякога с истинско нежелание“, проф. Барав се съгласи с преобладаващото становище, че в крайна сметка, приложението на правото на ЕС зависи най-вече и на първо място от националните съдилища. В тази връзка обаче, и особено в настоящия политически контекст в ЕС, в който исканията за „репатриране“ на национален суверенитет стават все по-настоятелни, проф. Барав припомни, цитирайки P. Pescatore, че Европейският съюз се основава на разбирането, че „няма суверенитет, който все още да може да се схваща като пълен, абсолютен, неотчуждим, неделим и непроменлив в един свят, отличаващ се със взаимозависимости“.